За начина, по който говорим на себе си

За начина, по който говорим на себе си

        Дълго време ми беше трудно… Да бъда насаме със себе си. Да се приемам. Да се разбирам. Да разпозная ценностите си, вижданията си. Дълго време ми беше трудно… Да повярвам, че мога. Да правя избори. Да оставам с последиците от решенията си. Да поемам отговорността за тях. Беше ми трудно… Да показвам на света какво мога, какво знам. Да влизам в разговори. Да споделям мечтите си. Да заявявам позиция, без да ме е страх, че ще обидя някого. Беше ми трудно… Да проумея, че има една здравословна част от егоизма и че да обичаш човекът, когото виждаш в огледалото е най-доброто, което можеш да направиш за хората наоколо. Беше ми трудно… до моментът, в който болката и трудността станаха толкова непоносими, че реших, че има нещо погрешно в цялата работа, че може би има нещо отвъд страха, което ще ме отведе някъде, където тази болка ще изчезне. И тръгнах. Тръгнах по пътя на себеопознаването. По пътя на излизането от комфортната ми зона, за да ми стане комфортно – със себе си.

          Вече разбрахте за какво ще пиша днес. За  разговорите. За онези разговори, които никой не чува, но могат да бъдат много очевидни за околните. Могат да останат и скрити, но да ни изяждат отвътре и след време това да проличи. Могат и да бъдат здравословни, респектиращи, смиряващи и помагащи. Ако четете нещата, които пиша, знаете колко вярвам в това, че животът ни е изграден изцяло от това, върху което избираме да се съсредоточим. Вярвам го толкова силно, защото постоянно го виждам в живота си. Гледам назад и проумявам колко много ми е влияело това, как говоря сама на себе си. Аз съм от хората, които са изсипали една кофа с критики към себе си, още преди някой друг да е забелязал грешка в направеното от тях. Често съм прекален перфекционист и това ми е пречило понякога. Спирало ме е, защото съм мислела, че нещо не е достатъчно добро и няма смисъл от него в такъв случай. Изпускала съм възможности, защото съм мислела, че не съм достатъчно добър кандидат за тях. Виждала съм идеите си, изпълнени от някой друг само, защото този човек е имал достатъчно смелост и разбирането, че перфектното е илюзия. 

    Живеем във времената на социалните мрежи, където хората често показват само моментите си на възход. Рядко някой се осмелява да покаже, че всъщност в живота много често се случват и неприятни неща. Понякога изпадаме в ниски проявления на емоциите си – тъжни сме, ядосани, чувстваме се сякаш не ни се прави нищо, имаме нужда от почивка. Всичко това е напълно в реда на нещата, но някак обществото понякога ни кара да мислим, че има нещо нередно, когато това се случва. Преди бях от хората, които отричаха, че имат такива моменти. Не споделях, правех се, че всичко е наред. Усмихвах се, дори когато не ми беше до усмивки. След като това ми се отрази зле, дори на физическо ниво, осъзнах, че има нещо нередно. Осъзнах, че тези емоции са напълно нормални и че когато дойдат трябва да ги приема и изживея, а след това да ги пусна. Има неща, над които нямаме контрол, колкото и да ни се иска. Има неща, които не зависят от нас. Осъзнаването, че това е така е най-доброто, което можете да направите, когато стартирате своя път към себе си.

 

   Къде е границата между здравословната връзка със себе си и токсичната, обаче?
Границата е там, където се намира нашия баланс. Там, където се усещаме в хармония със себе си. Не е реалистично винаги да се успокояваме, когато грешим, но е важно дори, когато се критикуваме, това да се случва градивно. Да разглеждаме ситуациите, в които попадаме, като се питаме – „Какво мога да науча?“. Прекалената самокритика може да ни затвори много врати, както и самочувствието, което няма никаква стабилна основа. Вярвайте в себе си, позволявайте си да грешите, действайте и вадете своите уроци от всяка ситуация. Подхождайте от позиция на грижа и любов. Избирайте внимателно своя фокус и всичко ще бъде наред!

Бъдете осъзнати!
Ваша Петя <3

 

Petya Postolova

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *